Изпълнителен процес и (не) уеднаквената практика правен анализ

Изпълнителен процес и (не) уеднаквената практика след Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС

Изпълнителен процес

Изпълнителен процес

Изпълнителен процес

Относно Решение 170/17.09.2018г ВКС по дело №2382/2017 на ВКС, ГК, IV г.о.  и противоречивата съдебна практика.

С Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, докладчик съдията Борислав Белазелков се уредиха редица спорни в практиката въпроси в изпълнителния процес. В т. 10 на ТР 2/2015г. се прие: „Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. “д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.“  Едновременно с това ВКС постанови: „Обявява за изгубило сила Постановление №3/1980 г. на Пленума на Върховния съд.“ От този момент нататък до 17.09.2018г практиката наистина беше уеднаквена и съдилищата непротиворечиво постановяваха своите актове съгласно ТР.

На 17.09.2018г. обаче състав на ВКС постанови по мое мнение на пръв поглед логически издържан,  но твърде спорен от много гледни точки акт, а именно Решение 170/17.09.2018г ВКС по дело №2382/2017 на ВКС, ГК, IV г.о.  С него, макар да е търсено морално  решение по конкретния казус ( присъденото обезщетение за неимуществени вреди е оспорено като погасено по давност), по пълноценен начин е обслужено и лобито на колекторските фирми и банките, които тълкувателният акт от 2015г. „поряза“ в много насоки.

Това Решение отново предизвика противоречива практика, поради неправилното тълкуване на приетото с него. Нещо повече, с оглед на правния въпрос,  с който е допуснато до касация въззивното решение и конкретното решаване на спора по гр.  дело №2382/2017, съставът допуска сериозно противоречие с трайната съдебна практика, както и със собственото си становище по правния въпрос, до колкото смесва понятията приключило  и прекратено изпълнително дело   Позоваването на това Решение стана любим и основен аргумент на банки или колекторски фирми в качеството им на ответници по иск по чл. 439 ГПК. Те считат, че то дава основание да се счита, че давност срещу вземанията им на практика не е текла до 26.06.2015г.

Правният въпрос, по който е допуснато до касация въззивното дело е: „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 година, извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС и в тази връзка дали даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производство или и към тези, които са приключили преди това.“. Касацията е допусната на основание е чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие със задължителната тълкувателна практика на Върховните съдилища.  

Правните аргументи на състава в най-общи линии е, че тълкувателните актове с които се дава тълкуване на закона за първи път имат обратно действие до датата на приемане на тълкуваната норма. Когато обаче дадена норма вече е тълкувана, то последващото тълкуване, което по същество е обратно на вече даденото,  нямало обратно действие и се прилага от датата на постановяване на новия тълкувателен акт. Правните последици, настъпили при действието на предходното тълкуване трябвало да се зачитат. Макар и последователно като логика,  последствията за уеднаквената до сега практика, правят този акт на ВКС твърде спорен. При решаването на спора, случайно или не самият състав е смесил две коренно различни като значение понятия.

Преди последващото изложение считам за уместно да се изясни важен въпрос, а именно разликата в понятията  „прекратен“ и  „приключил“ изпълнителен процес, тъй като самият закон прави разлика между двете (арг. чл. 433, ал. 4 ГПК).

Правният резултат и при двете понятия е равнозначен – ликвидира се процесуалната връзка между кредитор, длъжник и съдебен изпълнител. Но да се приключи един изпълнителен процес по логиката на закона се има предвид той да е постигнал търсения резултат – кредиторът да е напълно удовлетворен и вземането да е събрано в цялост в рамките на принудителното изпълнение. Тогава е оправдано настъпилите последици от редовно проведен изпълнителен процес да се запазят, както се твърди и в Решение 170/17.09.2018г ВКС по дело №2382/2017.  Обратно,  прекратеното дело означава, че кредиторът не е удовлетворен, но са настъпили основания процесуалната връзка да бъде заличена. На практика голяма част от изпълнителните дела се прекратяват поради перемпция – бездействие на кредитора в рамките на две години. И от тук произтича и законовата санкция за кредитора – въпреки, че не е удовлетворен,  той е бездействал и поради това си бездействие процесуалната му връзка с длъжника се заличава.

По – надолу се прави опит да се посочат спорните моменти, които Решение 170/17.09.2018г ВКС по дело №2382/2017 на ВКС, ГК, IV г.о. предизивка:

  1. На практика това решение пряко влиза в колизия с една от най-важните функции на ВКС, а именно уеднаквяване на съдебната практика. Част от съдилищата се съобразяват с постановките на Решение 170/17.09.2018г ВКС по дело №2382/2017 на ВКС, друга продължават да се позовават на задължителната практика в ТР 2/2015г. и го прилагат независмо от кога датира изпълнителното дело. И от тук вече уеднаквената практика отново стана противоречива. Разбира се противоречията основно произтичат от неправилното тълкуване на понятията приключил и прекратен изпълнителен процес, за което стана дума по-горе. Но объркването идва и от конкетно разрешения с Решение 170/17.09.2018г ВКС по дело №2382/2017г. на ВКС спор, макар разрешенията по конкретните казуси никога да не са представлявали задължителна практика. Донякъде теоретичните въпроси по действието на Тълкувателните актове, засегнати с цитираното Решение са издържани. Но при решаването на конкретния спор по делото считам, че съставът е оставил акта си немотивиран. Никъде не е посочено, че цитираните в спора изпълнителни дела са прекратени по право и за последиците от това прекратяване. Законодателното решение в чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК не е ново и е съществувало и при постановяването на ППВС №3/ 1980г. В тази връзка е трайна практика на съдилищата и преди приемането на ТР 2/2015г., че прекратяване в хипотеза на бездействие настъпва ex lege, a настъпилите преди прекратяването последици, с изключение на изрично предвидените,  се заличават с обратна сила.
  2. С измененията с ДВ бр.86/2017г. се прие новата ал. 3 на чл. 290 от ГПК, съгласно която решенията на ВКС по този член не представляват задължителна съдебна практика. Тази норма няма обратно действие, поради което обратно, преди приемането й практиката по чл. 290 от ГПК беше задължителна. Решение № 170/17.09.2018г ВКС по дело №2382/2017  бидейки незадължителна практика, пряко влиза в колизия със задължителната такава като например: Решение № 123 от 4.08.2016 г. на ВКС по гр. д. № 7002/2013 г.; ( допуснато с  определение № 98 от 25.01.2016 г. на ВКС  по въпроса: Кой е началния момент на новата погасителна давност за вземане, по изпълнително производство по което е била налице хипотезата на чл. 330, ал. 1, б. “д” ГПК (отм.); , сега чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК,?) Решение  № 456 от 30.12.2015 г. ВКС по гр. д. 4894/2013 (допуснато с Определение № 377 от 19.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4894/2013 г. по въпроса „нарушена ли е практиката на ВКС по въпроса откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм. ) предвид даденото от ОСГТК разрешение в т. 10 на ТР № 2/2013 г.“) Решение  № 451 от 29.03.2016 г. ВКС по гр. д. 2306/2015г. ( допуснато с определение № 1038/12.09.2015 г., по правния въпрос изтекъл ли е двугодишния преклузивен срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (отм.) и 5-годишната погасителна давност в случаите, когато по искане на взискателя е образувано изпълнително дело и с молбата за образуване е поискано извършване на определени изпълнителни действия, но същите не са извършени в тези срокове, поради бездействия на съдия изпълнителя и взискателя.). В горния  смисъл са още : Решение № 125 от 1.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 914/2016 г.;   Решение № 209 от 2.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1248/2013г. и др.

Това е така, защото приетото разрешение в казуса постига резултат обратен на  цитираната по- горе практика, въпреки, че всичките тези дела са с предмет задължения формирани преди 26.06.2015г. – датата на обявяване на ТР 2/2015г. Нещо повече, ВКС е компетентен да спира висящи пред него дела, когато даден въпрос имащ отношение към решаването на спора е отнесен за тълкуване. Редица дела бяха спрени, за да се вземат предвид постановките на ТР 2/2015г. и те да бъдат решение съгласно даденото ново тълкуване на закона. Ето защо ми се струва не съвсем правилна логиката от Решение 170/17.09.2018г ВКС по дело №2382/2017г.

  1. Използваният термин „Обявява за изгубило сила Постановление №3/1980 г.…“, налага извод, че Постановлението е изгубило сила в минало време, преди това да бъде обявено от ВКС. Това е така, защото в мотивите към т. 10 на ТР 2/2015г. е посочено: „Приетите в съдебната практика преди 1991 г. разрешения в обратен смисъл се основаваха на съществувалите задължения на органите по принудително изпълнение да проведат служебно принудителното изпълнение до удовлетворяване вземанията на социалистическата държава и на социалистическите организации като кредитори, които съображения са в основата на ППВС № 3/80 г., съгласно което погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. При действието на Конституцията от 1991 г. бездействието на ищеца в исковия процес е правно ирелевантно за неговото развитие (той ще приключи и без нито едно процесуално действие на ищеца след предявяването на иска) и затова бездействието на ищеца с оспорено вземане е безразлично за давността – тя спира, докато бездействието на кредитора със съдебно потвърдено вземане, пред когото са отворени вратите на изпълнителното производство има правно значение както за неговото развитие (изпълнителният процес няма да приключи никога, ако кредиторът не посочва изпълнителни способи), така и за давността. В гражданското право давността е правна последица на бездействието, но ако кредиторът няма правна възможност да действа, давност не тече. Ако кредиторът бездейства (не предявява иск), давността тече, защото той може да избира да предяви иск, или не. Давността прекъсва с предявяването на иска и спира да тече, защото кредиторът не може да направи нищо за събиране на вземането си докато исковият процес е висящ (кредиторът не може да действа, макар да иска). Когато съдебното решение влезе в сила почва да тече нова давност. Нова давност започва да тече и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Предвид изложеното Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/1980 г. следва да счита изгубило сила.“

Горното дава основания да се направи извод, че преди действието на Конституцията от 1991г. изпълнителният процес е бил аналогичен на исковия, поради задължението на органа по изпълнение служебно да движи производството, върху което разбиране стъпва и ППВС № 3/1980г. В изпълнителния процес след приемането на Конституцията от 1991г. обаче служебното начало е премахното, както и особените социалистически юрисдикции. Ето защо Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/1980 г. следва да счита изгубило сила към датата на приемане на Конституцията от 1991г., поради противоречието си с основния закон, а не към датата на която е постановено ТР 2/2015г.

  1. В голямата си част изпълнителните дела, при които съгласно спорното Решение на ВКС следва да се прилага приетото в ППВС № 3/1980г. са прекратени, а не приключили, било на основания чл. 433, ал. 1, т. 8, било на друго основание. От това се следва една много съществена последица, а именно заличаването на последиците от образуването на делото с обратна сила. При исковият процес това е беспорно, тъй като заличаването на процесуланото отношение с прекратяването на делото, с обратна сила ликвидира и последиците на висящо дело, като прекъсване и спиране на давността. Същите последици настъпват и в изпълнителното производство. Това е така, защото по сила на чл. 433, ал. 4 от ГПК, законодателят изрично и изчерпателно е посочил за кои лица и кои последици се запазват. По аргумент за противното непосоченото изрично не се запазва. Видно от съдържанието на разпоредбата прекъсването/ спирането на погасителната давност не е включена като запазваща се последица от прекратеното изпълнително дело. Ето защо прекратяването на дадено изпълнително дело елиминира процесуалната връзка между участниците в него и заличава с обратна сила настъпилите последици. Този аргумент е относим и към нормата на чл. 330, ал. 1, б. “д” ГПК отм., действала и по времето на приемането на ППВС № 3/1980г. От това се следва извод, че мотивите в Решение 170/17.09.2018г ВКС по дело №2382/2017 на ВКС не са относими в хипотеза на прекратен изпълнителен процес, а само за приключил такъв.

Горното е мнение на автора, а не юридически съвет. Във  всеки конкретен случай следва да се потърси компетентна правна помощ.

За връзка с мен използвайте следните КОНТАКТИ